No such nick/channel.

Отнема малко време (векове!!!) докато месинджърът, или както обичам да го наричам, средството за масова дезинформация, зареди. Какво да се прави, компютърът ми е стар, и претрупан с какво ли не. Филми, снимки, игри, картинки, логове... Филми, които не съм гледала с години, гигабайти еднакви снимки, които не мога да се реша да изтрия, игри, които отдавна не тръгват, архиви от години разговори... и така нататък. За какво ли ми са, си мисля? Факт е, че за човек, способен да пази празна опаковка от кроасан в продължение на 5 години заради съмнителната й сантиментална стойност, е напълно логично да съхранява и подобни виртуални вехтории. Seven days с шоколад... леле, някога как изтръпвах при аромата на това нещо... Размислите ми се прекъсват от появата на Зеленото кръгче. Но не кое да е зелено кръгче. Досещате се сами. :">

Заливат ме вълни и се разбиват в слепоочията ми. Сърцето ми, хванало един тъпан, се е изкачило чак до гърлото и иска да излезе. Разтрепервам се, а подът под краката ми се накланя като палуба на кораб... Общо взето, може да се каже, че се вълнувам доста. Коства ми титанични усилия да преместя курсора на мишката. Или е станал много тежък, или някой е заковал ръката ми за бюрото. През цялото време внимавам да не натисна някое копче по погрешка.

- Да му пиша ли?
- Пиши му, много ясно. - казва най-добрия ми приятел.
- Не, няма да му пишеш. - обажда се здравия разум.

Продължавам да треперя. Ще изчакам. Етикетът повелява да не пиша веднага щом се засечем.. не бива да си личи, колко съм хлътнала. Ааа много моля, хлътнала ли казах? Печатна грешка. Няма такова нещо. Ни най-малко. Нямам представа откъде дойде. Заинтригувана съм, по-скоро. И с твърде много свободно време. Или по-точно, твърде малко много спешна работа на единица сравнително свободно време...
Правя се, че си намирам работа. Успявам да изпратя 1-2 важни и-мейла, които отлагам от около седмица.
Пък може да ми пише сам, кой знае.
Пускам си балада. Разглеждам няколко демотиватора... после няколко мотиватора. Красиви картинки, цветни шрифтове, вярвай в чудеса, знаете. Майната му.

Аз: Хей. (:

Решавам се. Гмуркам се... пък квото ще да става. Enter.

Рояк от сребристолилави пеперуди хвърчи наоколо, пърха, влиза ми в очите. Разтичам се като желе. Минава минута. Минават две. Всичко се върти. Пеперудите отлитат и става тъмно. Потъвам, става ми криво. Още ми е желирано и не мога да откъсна очи от монитора. Желе в центрофуга виждлали ли сте? А в микровълнова? Е, и аз не съм, но предполагам че би било горе - долу също толкова адекватно, колкото мен в момента. Ядосвам се на себе си. Сигурно няма да отговори. Сигурно е зает. Сигурно изобщо не иска да ми пише, а аз само се натрапвам.

Azazel is typing...
Azazel: - Здравей

Замалко не се заливам с чая си. Тъмнината наоколо избухва в заря. Въздухът ухае на ванилия. Червени, жълти, зелени фойерверки разцъфват и ме помитат, на небето изгряват и танцуват планети. Вече не един тъпан, а цял оркестър ударняци се е събрал в гърлото ми. Но това не е всичко.

Azazel is typing...

Затаявам дъх. И нищо. Надписът изчезва. Чакам две - три минути. Пак нищо. Чувствам се смалена, жалка. Излъгана. Чакам още малко и накрая се осмелявам.

Аз: - Вчера те сънувах.

Грешка. Голяма грешка. Трябваше да кажа нещо съвсем различно. Да речем, едно учтиво 'как си?'. Или 'как сиии :)' - все едно съм пийнала две- три бири и ми е весело. Или в краен случай 'кво става?' - за да съм по-неутрална. Както и да е, вече е късно. Бясно, панически затварям прозореца. Ако имаше совалка щях да се изстрелям нанякъде с нея. След по-малко от секунда обаче екрана ми святка в оранжево - имам отговор:

- Аха. Ясно защо не можах да се наспя.
- Ахахаха.. верно? Извинявай тогава. :)

---
(Oчаквайте продължение. може дори и да има такова. Сега ми се спи. :D)
p.s. Образите са събирателни, а имената са избрани на random принцип. Не познавам реално човек с ник Azazel, и ако търсите такъв, това не е писано за него/нея. :)

2 complain or not 2 complain?

If you feel like you want to complain about something, you could probably cope with it on your own.

Слънчогледи.

(Из детски лексикон)
'Въпрос номер 31: Как си представяш перфектната среща?
Отговор на въпрос номер 31: Той ще ми подари слънчоглет, а после ще се държим за ръце и ще отидем на луна парк.'
Тогава беше на седем години и половина. Грижливо запълни останалото място на реда със сърчица.
***

Тя стоеше насред площада. Едно самотно ярко петно в морето сиви плочи, с червено яке и червен чадър. Дъждът се сипеше като из ведро и яростно отскачаше от вече събралите се локви, а хората се гушеха под цветните навеси на кафенетата и зад витрините на магазините.
Със сигурност я мислеха за луда. Но това не я интересуваше. Кои бяха 'те', също не я интересуваше. Само едно бе от значение...

- Тракатракатракатра, няма да дойде, тракатракатракатра! - бучеше дъждът.
- Няма да дойде, няма да дойде! - отскачаха капките от чадъра й.
- Няма да дойдеееее - пееха пълните с мехурчета вадички вода, докато минаваха край нея.
- Млъкни! - Тя тропна с крак по най-близката вадичка. Не постигна нищо, само си намокри кецовете.

Може би наистина нямаше да дойде. Трябваше да е тук преди петнайсет минути. Шестнайсет. Даже сигурно нямаше да дойде. На очите нещо й свиваше и й горчеше... Помъчи се да изглежда безразлична.
Дори да не дойдеше, какво?
Правилно. Нищо.
Двайсет.

И тогава го видя. Беше в черно. Винаги носеше черно. Тичаше. И тя веднага забрави всичко. Гледаше го как се приближава, тъмен фрагмент в дъждовния акварел. Или акварелът беше в очите й?
Мина цяла вечност. Леко запъхтян, стигна до нея. Нямаше чадър. Косата му падаше на мокри кичури върху лицето му.
- Закъсня..
Той мълчаливо й подаде найлонов плик. Вътре... имаше пакетче семки. Дали беше случайност? Дали не си правеше някакъв глупав майтап? Тя погледна нагоре с полуусмивка, полунедоверие. Срещна неговия поглед... и неговата полуусмивка допълни нейната.
Нещо звънтеше и й пречеше да чува. Най-накрая успя да различи:

- Извинявай, това беше най-близкото до слънчоглед, което успях да намеря по това време на годината.

Има да си мечтая.... <3 ;D

Of Stones and Space.

Надеждите се лекуват с очакване. Пристрастяваме се, копаем, докато не ударим на камък. Удряме често, от камъните градим стени. Лабиринти. Желанията заменяме с други желания, по-плитки, които по-лесно можем да пресушим с парцаливото си разбиране за здрав разум.
А времето и пространството придобиват нови, съвсем сантиментални стойности.

Vulnerability.

Everything that could be agaist you has exactly as much power as you are willing to give it. It can harm you only if you let it.
So if you still got your heart, keep it closed and keep it hidden.

Wishing well.

So, you were asking if that's a wishing well?
Well, a wishing well it is indeed .. if you believe in wishing. Otherwise, for you it will only be a plain, ordinary well. A washing well...
If you do believe, however, make sure you are careful of what you wish for.

How?

Как ли живеят хората, които не виждат танца на вятъра в тревите, не слушат облаците, не си говорят сами?..

Fool's moon

Look around.
Did you count the silver spoons you've thrown in the river? Or the smiles you could've spared?
What would you give for the times when you should have closed your eyes? For the thousands of faces you've lost? For the marvelous times you don't want to come back?

Patience is a gift, not a virtue.
Why pity the fool? The foolish are blessed.

Не(на)мерена реч.

Защо да се отказваме от пътя, мислейки, че е прекалено дълъг, за да ни заведе там, където искаме да отидем? Защо да гоним питомното, ако можем да имаме дивото? Не лучше ли журавль в руках, чем синица в небе?... Защо пиша глупости, вместо да пиша дипломна работа?

Не вярвам в очевидното. Не вярвам в обяснимото. Нито в логичното.
Или вярвам, че не вярвам?
Вечността не винаги е кратка. Близкото не винаги не е далеч.

Не вярвам, че правилното непременно трябва да е лесно.
Не вярвам в сродните души. А ми се ще да вярвах.