Излизаш. Девет без три минути е... леката вина, че си се предал преди края на 'работното време' се разтапя и потича на сини вадички по леко розовото небе.
Птичките ослепително надзъртат над ръба на слушалките ти. Сещаш се, че не си си пуснал звука.
Сякаш са минали години, откакто, навлякъл си-бемол мажор (синьо, защото е четвъртък), забрави последната глътка кафе с мляко и изскочи към академията.
Години ли? Какви години, много повече.. векове. Дори още повече. Минути.
Излизаш. Луната налудничаво наднича, скрила отхапаната си буза. Блести. Рисуваш с кал по обувките си.
Заобиколен път под блока. Надбягваш се с охлюв. "Не ме настъпвай" - прибира рогцата си той. Облива те някакво карамелено-топло чувство. Вдигаш го от земята, а тя прави цяла обиколка докато се навеждаш към здравеца, за да го оставиш.
Апропо, охлювите не ядат здравец.
Вървиш. Изоставаш, за да избегнеш случайна среща с приятни хора. Друга случайна среща. Добронамереност. Трета случайна среща, която обаче не се състои. Или се състои, но в друго измерение.
Сетивата ти за презрели. Реве ти се. Без причина.
Изведнъж се сещаш, че вървиш. Сещаш се, и че можеш да вървиш по-бързо и това е почти като летене насън или поне доста прекрасно.
Вървиш по бордюр. Губиш равновесие. Земетресение? Надали. Просто не можеш да вървиш в права линия. Мислите се случват, просто понякога е трудно да се нацелят пространството и времето.
Имаш нужда да презаредиш. Енергия, лимит, дали, защо. Утре ще е по-добър ден. (може би?)
