Акъл море, глава шамандура.

Глупост, with a wink to an old-time friend. (което трябваше да докаже, че музата не винаги оцелява по пътя от химикала към хартията, и още по-малко по пътя от пръстите към клавиатурата.)

Поезията вреди на израза
А когато не е поезия,
Вреди още повече.
Ето до къде я докарахме с
Лесното писане!

Иска ни се да
Можем каквото искаме, но, уви,
Акъл море, глава
Шамандура.

Ласкаем се с безсмислено и
Изразително празнословие.

Но нищо, така или иначе
Онова, търсеното, не съществува (или поне не е
Вечно, както е безкрайна нашата глупост според
Айнщайн.)

Губя си езика, губиш ти твоя, тя нейния, те техния.
Утилитарна романтика... Отивам на
Морето, да си намеря
Акъла.
(? Да взема ли кофа?)

Добро куче

Кажи, че съм добро куче,
хвърли ми обещание
под масата
и ще го глозгам
заедно с пияниците...
но на сутринта
те ще забравят всичко,
освен главите си
пълни до ръба с махмурлук
като купа с шкембе...
А аз ще стискам кокала
на съмнението,
когато с кален език
оближа трохите надежда
и прахоляк
от грубите дъски
под масата...
А после ще се свия на кълбо
Там, където преди да минат
Дните със мръсен парцал
Беше калния отпечатък
От ботушите ти...
Приличаше на усмивка.